To My Last Breath - The Dog

The inn was full tonight. I was forced to listen to my new friend’s jabber. He’s name was Sergey but I called him Serg. We were sitting for a couple of hours now and both Serg and me had drunk almost two bottles of vodka. Serg was a lucky son of a bitch. He was one of the few who made a fortune venturing into the Zone and were still alive. Me was a pity foreigner who crossed the Ukrainian border a couple of weeks ago illegally. This was a pretty risky undertaking but it was better than what I had at home: a jealous girlfriend, empty bank account and of course two gangs I owed money; lots of them. After I left the army I tried to start my own enterprise. I got involved in not-so-legal stuff and the result was, as I already said, two underground bosses wanting me dead. Then I read in the local newspaper about the Zone and the easy profits it could provide. I browsed the Internet for a month and suddenly I knew I had to go there. I needed to disappear and so it looked like the perfect place for that. So here I was.

“Don’t worry, pal”, said Sergey: “You’ll get lucky too. You know, I can get you along next time I’m leaving for the Zone. Do you want to come with me?”

“Sure, why not! That’s great”, was my reply. As if I had much of a choice. We spoke in an English-Russian mixture. Serg spoke some English; I had studied some Russian in the Army so we managed to understand each other well. “Man”, I thought: “How much does this guy drink and nothing happens to him.” Then I looked at him again. Sergey was a large, tough man with a typical Cossack look and deep blue eyes that were turned now into bloody pools from the alcohol.

The inn was one pretty dirty place, full of smoke, visited by stalkers, professional alcoholics, military soldiers looking for trouble, crooks, weapon traders, drug dealers and sometimes also by local peasants. Since I started visiting it there were four fights and one man was shot dead. Nobody seemed to care, and police never came. I was told that things like these were happening here all the time and the bodies were disposed in a nearby minor shaft, which was used as a graveyard for stalkers that didn’t make it. But I still somehow liked this place; it was so different to me, and it felt like home. Despite of the dubious visitors I knew I was safe here, because I was Serg’s friend and everybody respected him. Well it was at least safer than outside in the forests.

“Listen to me, pal. You never know what you’ll find in the Zone. You never know but a good weapon can kill them all”, he laughed.

“Yeah, sure.”

“Do you have good weapons, pal? I know where to fetch some good weapons”, said Serg and started laughing again. Then he suddenly became serious. He checked if someone was listening and continued whispering: “This is not the place to talk about that, pal, but I really know where we can get some great weaponry for free. We shall do it tomorrow night. Do you want to come with me? And don’t tell anybody. Do you understand? Don’t tell anybody!”

After he finished, Sergey returned to his normal state of laughing, jabbering and drinking. I had a bad feeling about that but could I disagree? Sure not, I needed a trustworthy guide and Serg looked like one. After all he was a successful stalker and me just a mere newcomer, an illegal at that.

Another couple of hours passed. Sergey had fallen asleep on the table and I was watching the card game on the nearby table, where two army officers, a middle aged stalker, known by the name Mohammed and a strange fellow with black leather clothes were exchanging their money. I was observing the game for about half an hour now and I knew that the guy with the black leaders was cheating. He was absolutely skillful at doing it. The game was interesting but I was sensing trouble. I’ve noticed the tension on the faces of the two officers. One of them was touching his belly often. I guessed there he kept his gun. Perhaps it was time to leave. I definitely didn’t want to be there when the shooting would start. I was just thinking to wake up Serg to tell him that I was about to leave, when someone approached us and landed his heavy fist on the table. Sergey woke up immediately and angrily looked at the intruder then he calmed down. It was an old but sturdy man known as The Dog. He had long gray hair and grayish, penetrating eyes.

“I have to talk to you”, said The Dog to Sergey. He looked at me and then he added: “Alone!”

“Sure but this guy is coming with us”, answered my new Cossack friend. “So he’s staying.”

“I don’t think that’s a good idea”, replied The Dog, and I was able to sense his rising suspicion.

“Damn you, man, this guy is with us. Trust me!”

“I sure hope you know what you are doing, Serega!”

“Sure I do! Now tell me, what you’ve found out.”

Before answering the old man looked around to make sure that nobody would hear what he was about to say. Then he drew a map and he started whispering: “Serega, the army has discovered the place. It is deep into the zone. They’ve built an outpost and they’ve put patrolling vehicles in the area. I guess there are also a few automatic machine guns and perhaps other sorts of traps too. I guess they must know something. They are also building a laboratory and probably they’ve even started digging. What shall we do, man?”

“Dammit!” cursed Sergey. I looked at him and I couldn’t believe it. This man has drunken so much alcohol this night and he looked as sober as a twenty-year-old abstainer. Damn, this man was tough.

“Dog, we shall do it! We shall kill these bitches if we have to. It is ours!” then he looked at me: “Are you coming with us? Say now or go away.”

“I’m in”, slipped from my mouth.

The Most Boring Story Ever Written

Times were difficult. Except for a few rich industrialists life was hard.I was young. I was poor. I possessed nothing. I had even nothing to eat. I had no choice but to join the army. It was my only chance. It was the only chance for many young men. The army always needed young men. At these days it needed young men more than ever before. A war broke up. Actually military service wasn't that bad, if someone was based on the mainland. Soldiers always had enough to eat. They had warm, comfortable clothes, though soldier's clothes. They lived in pretty good conditions - small, one-storey barracks, three or five man in a room. Three or four times a week they had an evening off and they could go to the towns and pick up a female. They even were allowed to take her to the barracks, where they could spend a night in special booths. Soldiers weren't allowed to marry, at least before they were over 32 years old or were ranked at least a centurion, what wasn't that easy. After all everyone wanted to be a centurion. Centurions had many rights. They even could kill somebody on the street and would be neither sued nor even questioned. Being a centurion was good. I planed to become somehow a centurion and marry. After that I could easily find a job in a stab on the manland and never see a war. You may think that then all centurions would marry and never go to war. Actually it wasn't that easy for a centurion to marry. Centurions had rarely any free time. They always had to stay at barracks and watch for soldiers and wait for special orders. Only married centurions were able to live outside of the barracks and work as clerks but because of the system a few centurions were able to marry. Being a centurion was good and sucked at the same time. Though anybody wanted to become a centurion.
I was an army soldier for a few moths and I had just completed my basic training when an order had arrived that my unit had to move to camp Black Rock - a camp known for its heavy living conditions and his extremely difficult training programs. What did this mean? Probably it meant, we were going to war. Yes, it meant exactly that! After completing the advanced soldier's training our unit was sent to the battle field. All of us were scared. Actually nobody had ever seen a war. In camp Black Rock we had to dismember corpses. Yes, they used real corpses for the training and real blood, that, I guess, wasn't human. Part of the training was to cut our hands and drink each other's blood. We had to become used to blood. At the beginning all of us thought it was stupid and dangerous. We could caught a disease drinking each other's blood. When we went to the battle field we understood the reasons, why they made us do it.

It wasn't a war as those described in the books - a war of heros and heroic battles. It was a war against daemons, war against creatures so cruel, that even veteran soldiers were disgausted by their deeds and their tactics. On the mainland we never heard anything about this war besides that there was one in a very distant land on islands far, far away from home.

We traveled by ship. When we approached the islands... I shall call them The Devil's Islands from now on ...we saw strange ships, apparently not belonging to our fleet. We thought the battle was near and everyone picked his weapons and got prepared. It would have been our first battle. Then we saw another ship with a flag so strange we were all amazed. Then I got it was a pirate ship. We were afraid they were 4 ships we were just one. We stood no chance. Then something amazed us. Our ship joined the group. What was happening - we didn't knew. The sailors were forbidden to talk to soldiers. After a week and a half the ships arrived at the islands.

When we stepped on the land we saw many soldiers from many different nations who did not fought against each other. We saw even Stepp riders, who were sworn enemy to our country. One of their units passed by and they actually greeted us as friends. What was going on? Was this a war or a competition. The very same night we understood.

I slept, when I heard a loud noise. A siren sounded. I stood up and dressed myself as quickly as I could and then left the tent. Then I was a huge fireball flying towards the tent. I run away. A horrible explosion threw me to the ground. The tent was in flames. Then I saw another fireball - many fireballs falling from the sky. The ships were burning, the land was burning. Men were crying! Something terrible was happaning. I saw a small hole in a rock and I hid mysleft in there. All I could hear were explosions, banging of weapons, and cries. I had no idea what was going on. We were never told who we were fighting. Was this a war? Was this the war? Then I saw an unit of fifteen Stepp riders heading towards me. I didn't believe they could see me in the hole where I was hiding but I took out my sword. Then in front of them a huge creature, tall as three men who stood on each others soulders, jumped out of the woods. I had read many stories about giants but they were humans, this creature wasn't a human - it was the most ugliest and scariest thing I had ever seen. The Stepp riders prepared to fight it. The creature looked at them and then said something in an unknown language to me. I was amazed that the Stepped riders answered him. I thought for a moment : I knew it Stepp riders were never to trust. Then the creature cried: "Skandaaaaaaaarrr" and attacked. The Stepp rider archers started shooting a rain of flame arrows at it but they couldn't stop it. With a single blow of its mace it killed five men. I couldn't believe it. Something so strong I had never seen, I had never imagined. Another blow killed two more people. Then something unexpectedly happened a fireball hit the creature and squashed it like a bug. I run towards the Stepp riders. I didn't want to stay alone after what I saw. They saw me and they recognized where I came from. Then one of them asked:

"Greetings, you are a freshman, right?"

"Yes... What was that? I have never seen such a devil!"

"This was a skandar."

"Skandar? What is it, where has it come from? I haven't ever seen such a horrible creature before! I haven't ever imagined that such horrible things exist! I thought demons live only in legends."

"My boy", said an old Stepp rider: "What you've just saw was nothing special. It isn't even a daemon. There are much more dangerous creatures than this one. Skandars are particularly stupid. Thought extremely strong, they are quite stupid. We could have killed it easily if my cross bow wasn't broken."

A few days later i understood what the old Stepp rider meant. A few days later I knew that two years ago a flying pot landed from the space on an island on this archipelago and two creatures stepped out of it. They gave gold to the local people and asked them to help them build a temple. These creatures were as tall as a skarnar but they were like skeletons and had very strange swords, that they used to cut wood, ropes and even stones.

When the temple was finished in a few months, it turned to be not a temple but a space warping gate and when the two skeleton-like creatures opened it: legions of alien troops started pouring into our world. It seemed that both creatures had chosen a bad place to build the space warping gate. The islands stopped their quick advance. They had to build ships to sail to other islands and the local pirates did a good job for an year stopping their attempts to conquer other islands until the creatures built a huge fireball shooting weapon that destroyed most of the pirate ships and nothing could stop their advance. During that time the local king was able to convince the rulers of a few nations to help him stop the aliens. So the Great war begun.

Almoust an year poples' armies fought already aliens' armies. An year of suffering and total humiliation for human soldiers but the worse was yet to happen. The aliens started constructing flying pots.

This was my first patrol. My unit of 7 men moved slowly through the wood that day. We suddenly came to a clearing and our foreman said: "Welcome to the hell!" Then I saw it. Another young soldier asked: "What the hell is that?".

"Roccoor, were these! Roccoors, my boy! The creatures that came from space on a flying pot to build the space warping gate. They eat everything they find. They eat everything that moves. First they suck on a living thing until they drink all of its blood and they they eat it. Or they just eat it alive. They eat people, they eat even their own troops and sometimes not just the corpses but even their own alive soldiers. Such an evil thing I have never seen before! These things look like skeletons and seem to live just to eat everything. They are so strong, that four or five of them could defeat a whole army. Nothing stops them, they never feel a pain. Beware of roccoor my boy! Luckily for us roccoor are too busy to eat the corpses of fallen soldiers that they rarely take apart in real battles. Luckily for us there are just a few and we managed to kill some of them. So we know they are mortal. Unfortunately we can kill them only when they fell into a trap. Only a strong poison could kill them if shot with a bow and an arrow. If you ever meet a roccoor run for your lives, run as fast as you can. You stand no chance fighting it. You're just a supper for them."

We continued our journey and in a half an hour we met some creatures tall as a human with heads like balls, round eyes, two arms with three figers each. They saw as and started shouting. We attacked. I easily cut off the head of one of these creatures. Another one attacked on me. I blocked its blows and it was my turn. I attacked. The creature was a good fighter. It took me a half of minute until I could stab it in the stomach if it had a stomach. We finished them in less then a five minutes.

"That was an easy one", said the foremen to the young soldier. "Too easy actually. But these creatures are quite weak. They suck as fighters."

I thought: 'They suck as fighters? I thought it was a good fighter!'

The foreman continued: "I belive their warlords send them to us to kill them so they roccoors could eat them. I belive they are a sort of a food for the roccoors. They main battle force consists of trongs. They fight well but are also weak. They aren't really better then a human. Skeds are more difficult task. They fight pretty well and have four arms so they use at least three weapons at the same time. Two ordinary human soldiers must fight against one of them to kill it. There are many more. Some are weak. Some like skandars are extremely strong and extremely stupid. I've seen once a morgon to fight. It took 10 platoons to kill him. What a furious and cruel fighter this morgon was. Morloks are also very strong and stupid too but not so stupid as skandars. To kill a platoon of morloks, humans need to sacrifice at least a company. But there is not an alien that is more strong as a roccoor. I said it! To kill a single rocoor it might take a regiment, or two. A star roamer told me once that roccoors are not yet the strongest creatures that could be wrapped in from the space wrapping gate. The most dangerous enemy must be the ruaragash race, creatures so sturdy and strong they live under the surface and they dig through the rocks using only their hands. Their bodies are impenetrable for bows and other human weapons..."

"What is a star roamer?", asked the young soldier.

"Star roamers are an alien race that is willing to help us. I know that because I was the one that found them in the woods. One of their flying pots was shot down by the roccoors and two star roamers survived. The creatures know about that and thats why they are so mad now. They are looking to kill the star roamers before more of them come here and fight them. Star roamers must be the best warriors in the universe. I saw how one of them fights! They are furious! They are unstoppable! They fight better than roccoors and could destroy a regiment as easily as a battery of fireball cannons. They told me everything about these creatures. Where they came from, and what they are trying to do! Star roamers say, these creatures sealed the technology of building flying pots from them and now they want to take over the universe! Star roamers came here to reconnoiter before their army could fly in and fight the creatures. Now we have to steal a flying pot from the creatures, so that the star roamers could fly off and call for their army to start the attack."

The Great Conflict

From the dawn of the universe came an bright power of life and death. It created lots of beings to rule the Matter and settled them down to a small planet with mild clime and lots of water and created an environment of life forms that the beings called Nature. They lived in peace and ruled the Matter. The live forms that were created to serve them possessed the power to improve themselves of a natural way.

Billion of years the beings of the bright power ruled the Matter in peace.

But then appeared a small ugly, oneheaded, twolegged creature, that developed the Thought and started immediately to spread itself all over the planet. First it was weak without any knowledge of the Nature but it learnt quickly.

The bright power of life and death and its beings ignored that small, weak creature like any other on that planet.

In just a couple of thousands of years that creature developed weapons, religion and society. That made possible many of to unite themselves in armies and to establish a form of union called state.

This creature always feared a lot about the beings of the bright power and called them with any bad names: demons, vampires, goblins, trolls, balrogs, guabdads, talasams. Their unholy believing turned to religions that weakened the power of the bright beings. This weak creature became suddenly powerful and dangerous. It named itself man, the bright beings - dark servants of the Evil, the bright power with lots of ugly names Satan, Devil... and started endless war against it.

Although that many men died in the battles, twice as much were ready to fight next time. Their population increased with an enormous speed. Their knowledge and experience grew up with every single battle till one day they achieved their first success. After that the number of wins increased with unbelievable speed. Then the bright beings bet the bright power to help them and it created powerful, brave warriors - the orcs and many, many more. The invasion of the men was stopped for about a century then it broke through the defense lines of the orcs and killing most of them marched against the main city of the bright power. Man's thirst for blood and destruction was as powerful as the bright power and after a short storm the City of the Sun was put in flames. Then the bright power of life and death created deadly diseases to rescue the rest of its bright beings: Cholera, Typhus, Influenza, Syphilis, Malaria, Gonorrhea, Pest and many more. This stopped the invasion of the men for several centuries. Then the bright power of life and death left the insane planet and flew far away. Many of the rescued bright beings followed it but some stayed to continue the battle against the mankind.

After the Great War that for the mankind was just a legend and nobody believed that all that happened many, many years ago really. The only place populated by the warriors of the Dark (the way the mankind called the beings of the bright power) was the icy land of Freezland behind the High Mountains of Snow that reached the sky. No man had ever crossed that mountain of fear and death. Also the see in the North was always frozen so that no ships were able ever to reach the land behind the Mountains of Snow and it stayed a secret for the mankind covered with mysteries and fear.

Many years were needed for the bright beings to prepare their armies for the back strike. During that time the power of the deadly diseases was weakened by the knowledge of the man and his population increased enormously again. The was no enemy for him, so he made himself an enemy. Endless wars started between the man states, led by his nature to kill and destroy. He killed and destroyed not only himself but also anything he could from the environment created by the bright power that actually game him his life. Till one day the dark Lord of Death the ruler of Freezland gave command to his eleven mighty armies of orc, trolls, golems, firemen. calcoons, dercorcs, coltogars, stone, wood and ice dwarves, denying killers, blood suckers, blood drinkers, flesh tearers, bone crackers, death and warriors, undead warriors, black, grew and white riders, morguts, talasams, vampires, guabdads, balrogs, dergelhorned demons, nightmarers and lava monsters. Each of the eleven armies was led by the last eleven beings of the bright power Fireglorg, Windglorg, Stoneglorg, Iceglorg, Beglorg, Shining Undead, Lava Master, Skyrider, Seesoul, Earthquaker, Lightbringer and their leader Dawnmaker, called by the men Lord of Death.

The forces of the beings have tunneled the whole North creating endless Labyrinth under the ground surface. So they attacked surprisingly and killed many men before they could organize themselves. The war lasted for about 50 years till the bright beings an their armies were pushed back to North and to the lowest levels of the Labyrinth. The men took by force most of the upper level tunnels of it and use them for dungeons, secret alchemistry, labs. They put their poisons there and filled the tunnels with deadly traps. Many men mutated as a result from the enormous quantities poison to grotesque monstrosities that fought the other out the Labyrinth.

Then the mightiest of the man's kings Tecktocle gave a command all the entrances to the underworld to be trapped and closed forever. After that his armies crossed the Mountains of Snow and crashed the remain bright beings. Some escaped in the Labyrinth to rescue themselves all other were killed. The Lord of Death flew to the sky and turned to the morning star that my be seen every dawn. The rest of the alive bright beings and their servants closed themselves in the endless Labyrinth.

Many years passed since these dark for the bright beings days. After the 50 Years War there was no common leader for all the living bright beings. Every one of them ruled his servants in a different part of the Labyrinth in peace without to be interested about the other ones. So that nobody of them could control what happened all around the tunnels.

The men led uncountable wars against other men. Some of them dig new entrances to the Labyrinth to seek help from the underground creatures for their plans. Some were killed, some like the Master of Gondolon got it and became Emperor.

There were always many totally different legends and myths about the underground world but all said that down there in the Labyrinth there were endless quantities of gold, silver and gems. The people led by their thirst for richness renewed the invasions of the tunnels once again, engaging the underground creatures in bloody battles. But there weren't many survivors. The greatest entrance to the Underworld was situated near the town of Troglogan. It was guarded by 1000 undead warriors that served the Lord of Troglogan Genda, who was known as a brave, stonesoul killer who dreamed about the underworlds treasures. He led the only successful expeditions in the Labyrinth.

One day Stoneglorg the mightiest survived bright being on the planet sent four invisible ghosts to kidnap Genda's family. So was established peace for seven years. But the bad main sorcerer of Troglogan casted the Earthquake spell that he stole from the underground mages and killed Genda's family. The lord didn't believed Stoneglog's messengers and executed, then he continued the war but with no success and one day he was killed somewhere in the Labyrinth by Stoneglorg's mightiest fighters - the morguts. The new Lord of Troglogan was Orgdad the Sorcerer. His attempts to reach the treasure cameras of the Underworld brought him many dead warriors who Stoneglorg turned to undead or skeleton warriors strengthening his armies. Although that he already possessed the power to destroy the mankind he hated violence and preferred peacefully to live in the Labyrinth. But Orgdad wanted the treasures of the Underworld more then anything else in the world. Not confused by his loses he thought over a new satanic plan. He was very clever anyway. He looked for the six mightiest warriors in the world, got them together, gave them inhuman magic skills, the most powerful weapons known to the mankind and sent them to destroy Stoneglorg.

These six warriors together were more powerful then a whole army also they possessed skills that few men knew about. Their small number gave them the advantage to move silently and imperceptibly through the endless Labyrinth attacking suddenly and deadly.

История на трите малки изрода

Та значи сега искам да ви разкажа една малка историйка, която общо взето е толкоз тъпа, че ще ви скапе от скука. Косата ви ще почне да капе, нервни истерии ще ви замятат в гърчове и в резултат на всичко това ще започнете скоропостижно да губите и без това липсващата ви интелигентност. И ако все още се чудите, за кво пък тогава ще ви разказвам тази история, нека ви отговоря, ами именно затова, за да ви докажа, колко сте тъпи. Не вярвате, че сте тъпи ли? Тъпи сте, че чак светите от тъпотия! Абе, ако имахте и грам интелект, щяхте ли да четете тази простотия изобщо? Ами не разбира се! Един макар и минимално интелектуален, човек дори не би погледнал, към тази безмислица! И тъй като сте тъпи, четете по-нататък, току виж ви дошъл и малък прилив на интелектуална дейност в главата. Обаче всеки, който в този момент спре да чете, значи е безнадежно тъп и от него нищо свестно няма да излезне никога. И така ето ви историята на трите малки изрода:

Имало едно време три малки изрода. Любимото им занимание било да гренцат. Те гренцали всекидневно, обаче както във всички приказки за принцеси и тук наминал един змей и гепил принцесата. Насъбрали се принцове да ходят да я освобождават, да я оттърват от злата сила уж.

Лично мен, ако ме питате за мнение, на принцесата ще и е по-добре при змея, защото само единият му ташак е по-голям от всичките такива на принцовете взети накуп заедно, а следователно е и значително по потентен от тях. Освен това един истински змей разполага с неограничени количества банкови авоари в Швейцарски банки, има огромен, стабилен палат на екологично чисто място, силен е и никога не се уморява. Има само един недостатък, че хване ли го хрема, става огнеопасен. Пък и принцесата в случая е грозна и дебела, но за сметка на това проста като просто делене при клетки.

Та значи имало една принцеса и един змей взел, че по погрешка я е отвлякъл, ама нямало кого да каже на бедния, че принцесата е зла, грозна и на всичкото отгоре и лезбийка. Ама и принцовете тъпи - чули за принцеса, ударил ги хормона и тръгнали да я спасяват. Да ама заради ей такива смотани принцеси змейовете са изчезнал вид в наше време.

Не щеш ли, чули и трите малки изрода за принцесата и решили да се правят на мъже, като за целта се въоръжили с по два чифта пушки кремаклийки, купени на битака и тръгнали смело към предполагаемото свърталище на змея. Кви ти мъже бе? Че кви мъже биха могли да бъдат тъпите малки изроди, дето не са способни да си избършат носа сами? Ама хванали се да свалят принцеси и те. Ми кво да ги правиш изроди!

Та значи потеглили трите малки изрода, но нито кола имали нито пък пари за автобуса, така че се наложило да вървят пеша. Вървяли ден два и ги заболяли краката. Наизлезнали им мазоли. Хубави розови мехурчета, които малките изроди с удоволствие пукали, а подир това излизвали бистрата течност, която бликвала от тях.



This is our national pride!

Сред звездния прах

ВЪВЕДЕНИЕ

Ако искате ми вярвайте, но всичко това, което ще Ви разкажа сега е истинска история.

Случи се тъй, че се родих точно в годината, когато едно невероятно събитие разтърси из основи човешкото общество и направи на пух и прах представите ни за вселената, породени от човешкия ни егоизъм, но най-вече пострадаха религиите. Оттогава насам животът на Земята много се промени. Стихнаха всички конфликти между хората и настана мир навред. Лакомите и амбициозни политици и религиозни водачи се скътаха и се превърнаха в послушни изпълнители на чужда воля. Международните корпорации вече не се конкурираха помеждуси. Цялата Земя работеше за Тронгоземската Галактична Армия.

Това бе годината 47 826 по календара на всеуважаемия рокурски звездоброец Одинид, който заедно с най-великия звезден физик и механик Морохор Четиризъб беше изнамерил транскоординацията, което бе позволило на тронгоземските заводи да строят трансвселенски скачачи. Годината нула по този календар се брои за рождената дата на Тронгоземската Галактична Империя. Ще ми е трудно да Ви разкажа повече от историята на тази Империя, просто защото нас жителите на подчинените планети ни държаха в невежество. Единственото, което ни се позволяваше, бе да работим, да работим, да работим и да произвеждаме оръжия и храна или както я наричат рокурите – кльопачка за безчетните имперски армии. В замяна на това можехме да живеем що годе сносен живот на роби на родните си планети, но рядко ни се разрешаваше да ги напускаме. По това време от 14 години единствен и неоспорим владетел на Империята беше Сулгурат Двузъби.

В момента живота в Слънчевата система беше устроен така: в орбита около земята тронгоземците бяха построили огромни станции-заводи, станции-лаборатории, станции-казарми, товаро-разтоварителни станции. Те бяха охранявани от воини селевки и кръглити, вторите от които отличаващи се с голямо коварство и жестокост. Изобщо изпитваха удоволствие да измъчват земни хора. В лабораториите работеха няколко хиляди тронгоземски учени предимно тронги. Оръжейното производство се ръководеше от горбилини и няколко рокура-ковача. В казармите бяха стационирани две стохилядни кангски воини и една група от рокурските части за бързо реагиране. Простите работници и слуги бяха хора. Всекидневно в орбита около Земята пристигаха огромни транспортни звездни скачачи от клас “Летящ тирон”, които докарваха милиони тонове руди за преработка от дълбините на Космоса. Тронгоземците бяха превърнали нашата Слънчева система в преден пост за завладяване на Млечния път – нашата галактика. Земята им предоставяше всичко, от което се нуждаеха – работна ръка, кльопачка и стратегическо положение в близост до ръба на галактиката.

На Земята се намираха заводи, които произвеждаха храна за тронгоземската армия. В орбита се сглобяваха и ремонтираха бойни кораби. Също така участвахме в построяването на корпусите за бойни кораби и изтребители. Двигателите и всички останали системи се докарваха от Тронгоземия. И въпреки, че това си беше експлоатация ние земните жители имахме късмет, че ни бяха приели за роби, защото други раси в други краища на Галактиката биваха безмилостно изтребвани до крак, просто защото пречеха на тронгоземците, докато ние бяхме граждани на Империята. Освен нас имаше още няколко десетки други поробени народи, с които имахме търговски връзки благодарение на тронгоземската транспортна компания, която ще нарека “Рокур Транспорт”. Тя доставяше пратките за военните заводи в Слънчевата система. В обратната посока транспортните кораби на компанията пътуваха почти празни и след дълги преговори с шефът на компанията за Слънчевата система рокурът Сквексе Земното правителство договори да транспортират почти безплатно стоки произведени на Земята до други колонии, така че големите земни корпорации успяха да завъртят добра търговия с другите поробени народи от Тронгозем.

Самите тронгоземци бяха странна сбирка от различни видове същества. Някои дребни, слаби и не толкова умни като кръглитите, други дребни, слаби, но доста умни и изобретателни като тронгите, трети умни и страшно войствени като горбилините, четвърти страшно силни, но изключително глупави като скандарите, някои имаха четири ръце като скедите, други изяждаха всичко, което можеха да сдъвчат като рокурите. Всички говореха един и същи език и произхождаха от една и съща планета, която ние наричаме Тронгоземия, което идва от тронг – първото извънземно, което стъпи на нашата Земя. Всеки вид от тези същества се беше специализирал в определена дейност като например кангите и рокурите във воденето на войни, бързокопаещите руарагаши в разработването на полезни изкопаеми, горбилините в управлението на Империята и производството на оръжия. Всички те се подчиняваха безусловно на императорската воля на Сулгурат Двузъби, за когото се казваше, че бил Съвършен. Малко прекалено, нали? Да, ама не съвсем... поне според историята за тронга Сируб, която един много стар тронг на име Ихахъър ми разказа.

По времето, когато започва моята история тъкмо бях завършил с доста слаб успех, но все пак завършил, техническо училище за производство на режещи лазерни машини клас 5. В съседство до моето се намираше училището за производство на режещи машини клас 4. Този клас машини можеха да режат всякакви метални предмети с дебелина до 25 метра, машините клас 5 се доближаваха по мощност почти до стационарните противотанкови лазерни оръдия клас 2. Това общо взето е важен факт, защото един ден щях да имам лична полза от всичко това.

ГЛАВА ПЪРВА

Беше топла лятна вечер през годината 47 850-та. Бях млад, не особено красив и не особено силен, но за сметка на това доста глупав и навит. Нямах работа. Нямах, защото ме мързеше да работя, ама и пари нямах. Всъщтност имах още съвсем малко, но това не ми попречи да излезна с приятели по заведенията да пием по една-две-три бири. Те черпеха. Пък и някоя мацка можеше да се завърти край нас. Направо звучи супер. Да обаче цялата вечер си говорихме за глупости без да успеем да чукнем нито една мацка. По някое време замълчахме и аз се вслушах в разговора на съседната маса.

- …носи се слух, че тронгоземската армия е била тотално разбита…

- Да бе, направо ти повярвах.

- Не, сериозно. Чух, да си приказват два тронга в една химическа лаборатория, в която трябваше да доставя една пратка от моя началник, а той знаеш, че ме учи да говоря тронгоземски.

- Хмм…

- Били някакви същества от нещо, което наричат Оста на Гром. Тотално разбили тронгоземските флотилии и ги отблъснали от 34 планети. Звезден кафтан Оор бил убит и явно тронгоземците са в паника и в момента сбират нови войски и може да изискат да утроим производството на бойни кораби клас “Тронгски зъб”.

- По дяволите! Ние и така им работим по 13 часа на ден и едвам смогваме да изпълняваме поръчките…

В този момент в далечния край на заведението двама се сбиха и мойта групичка предпочете да се омете. Пък и ни беше дотъпяло, а бяхме свършили и парите. Хванах си едно такси и потеглих към вкъщи. Таксиджията пушеше и слушаше чалга по радиото. Изведнъж музиката спря. Чу се предупредителен сигнал и дрезгав глас с тронгоземски акцент заговори:

- Внимание! По лична заповед на негово всевластие Сулгурат Двузъби цялата Слънчева система се поставя в бойна готовност първа степен. Повтарям цялата Слънчева система се поставя в бойна готовност първа степен. Всички работници във военните заводи да вземат всичко най-необходимо за дневните си нужди и да се явят незабавно на работа. Неявяването се наказва със смърт.

Таксижията изпсува нещо и после каза:

- Нещо мътно се крои.

Изгледах го презрително и си замълчах. Какво пък разбира таксиджия от мътни кроежи. Ако разбираше нещо, щеше ли да е таксиджия? Аз не мисля така! Обаче говедото нямаше никакво намерение да спре, още повече, че ми наду главата с пиянската си музика:

- Тези извънземни са мръсни копилета. Обират ни, крадат ни. Няма ли някой да им види сметката. Отвличат жените ни, изнасилват децата ни!

“Да бе”, мислех си. “Особено твоята лоена патица!” Видях, че наближихме жилището ми. Хванах го за яката и рамото и му извиках:

- Спри, веднага!

Той шашардисан спря.

- Арестуван си, за обида и заплаха на Тронгоземската империя. Обвинявам те в държавна измяна. Имаш правото да мълчиш. Но това няма да ти помогне много...

Очите на таксиджията изкочиха. В следващият миг ме блъсна. Отскубна се. Е, аз и не го държах особено здраво. Отвори вратата, изкочи от колата и побягна надолу по улицата. Бързо излязох и аз. Развиках се:

- Стой! Стой! Стой или ще стрелям!

Таксиджията изчезна зад близкия ъгъл. Добре се получи. Повозих се на такси безплатно и при това си направих добър майтап. Захилих се и побързах да изчезна от “местопроизшествието”. Така или иначе нямах пари да му платя.

Скоро си бях в дупката, тоест жилището. То наистина беше дупка. Получих го по наследство. Слава богу наем не плащах. Само това ми оставаше. След като отворих входната врата, косата ми настръхна. Сметки, сметки, сметки... сметки за телефон, сметки за ток, сметки за вода, сметки за газ... а пари нямах. Мобилният ми телефон вече го спряха. Спряха ми и интернета. Не ги бях плащал 3 месеца. Но ток и вода все още имах.

Хладилникът беше празен, но в него се въргаляха две кутии бира. Взех едната, отворих я и седнах на дивана. До мен лежеше дистанционното на телевизора. Погледнах го.

- Как си, друже, днес? Я да видим, какво има по кабела днес.

Даваха новини. Някъде някой застрелял някого. Много интересно. А, в Северна Америка торнадо! Кеф! Охо в Персийския залив катастофа. Танкер излял 100 000 нефт. Горките риби! После излезна един говорител и каза, че главен стохилядник Дрогомар ще прочете наредба на негово всевластие Сулгурат Двузъби. Кривозъбият канг започна да чете, сричайки с акцент:

- Уважаеми, поданици на Тронгоземската галактична империя, аз вашият император и покровител Сулгурат Двузъби, 257-ми по ред император на най-мощната империя във вселената, имам да ви съобща неприятна новина. Расата населяваща звездното образувание Оста на Гром, с която бяхме договорили мирно съжителство за вечни времена в тази вселена, най-подло извърши нападение на 356 свята, принадлежащи на нашата Галактична империя. Смелите бойци на звезден кафтан Оор първи посрещнаха удара на врага. След двуседмични геройски боеве войските на кафтан Оор успяха да отблъснат врага от 271 свята. 38 свята бяха напълно унищожени и живеещите там поданици на Галактическата империя най-жестоко избити. 34 842 търговски кораба превозващи стоки от тези светове към ядрото на Галактическата империя бяха унищожени от врага. Сега хиляди светове в нашата империя са застрашени от глад и болести. Това означава смаляване на хранителните дажби за всички поданици на Галактическата империя.

В този момент Дрогамар спря да чете. Погледна сурово. Изхърка и продължи да нататък.

- Преди броени часове Врагът от Оста на Гром поднови атаката си, този път нападайки 734 свята. 86 нови планети към този момент са разрушени с антиматерийни оръжия. 139 други са в пипалата на Осгром. Броненосните десетхилядни флотилии от високобоеспособните рокурски части за бързо реагиране “Велики ООдин 3”, “Велики ООдин 4”, “Велики ООдин 19” и “Норакд от Ерхенранг” са отблъснали Осгром от 25 планети и вражеските части са напълно унищожени. Останалите светове са под тежък обстрел. На някои от тях се водят наземни и атмосферни боеве. 90 стохилядни горбилини в този момент отпътуват за бойното пространство.

Аз, Сулгурат Двузъби, единствен и неоспорим владетел на Трогоземската галактична империя, нареждам днес 47 850 година от сътворението на транскоординацията, месец 8-ми, ден 14-ти, всички поданици на Галактичната империя да бъдат мобилизирани в защитата й. За целта производството на оръжие ще се увеличи според разпорежданията на Върховното командване. Всички безработни поданици веднага да се явят в местните наборни комисии. Войната срещу Осгром ще е продължителна и жестока. Този път ще ги унищожим до последния астероид.

Подпис и печат: Аз, Сулгурат Двузъби, император Дрогомар изчезна от екрана. Захилих се! Тук наистина нещо мътно ставаше. Таксиметровото прасе беше право. Да живеят копелетата, които стават таксиджии! Ха-ха-ха!

Всъщност все пак това са глупости. Викат безработните на война. Без мен. Странно, дали лъжеше Императорът? Някога, преди още Земята да стане колония на Тронгоземската галактична империя, земните политици са водели много войни и винаги много са лъжели? Имало е дори министри на пропагандата. Такива работи си мислех аз. Така ни бяха учили в училище по история. След време разбрах, че тронгоземците не лъжат, е почти никога не лъжат. Ха-ха-ха.

През следващите четири дни продължих да лежа по цял ден пред телевизора и да зяпам кабела. От два дни не бях слагал залък в устата. И бирата отдавна свърши. Бях гладен. Жилището ми беше разхвърляно, а от месеци дори не бях чистил. Смрад. По телевизията повече нищо не казаха за войната. Започнах да мисля, че онова съобщение е било майтап.

Припика ми се. Станах и бавно се завляках до тоалетната. Отворих разядената и мухлясала от влагата врата. Смрад ме лъхна. Тук пък, откога ли не бях чистил. Всъщност не си спомням да съм чистил някога. Започнах да се облекчавам. Хм, как само звучи – облекчавам. Ха-ха-ха! В този миг се чу странен трясък. Някой разби входната врата. Няколко секунди след това двамя яки мъжаги ме хванаха под мишниците, както още си бях със свалени гащи и ме заизмъкваха навън, преди още да се бях освестил. Един кръглит ме гледаше злобно. Ритна ме.

- Ей, ко стаа тука бре?... - извиках.

- Водим те недоброволно на наборната комисия – отвърна едното пичле.

- Как ще ме водите на наборна комисия със свалени гащи, майна!

Спряха. Спогледаха се и ме пуснаха:

- Вдигни си гащите!

След миг отново ме помъкнаха надолу по сътлбите. Вратата на апартамета ми остана отворена.

- Хей, ама нямали да ме оставите да си заключа жилището поне?

- А, то най-вероятно никога няма да ти потрябва вече. Млъквай сега.

Ето така “доброволно” се записах в Тронгоземската галактична армия. О, ако това Ви се струва интересно, това не е нищо още в сравнение с това, което следваше.

ГЛАВА ВТОРА

- Ти, наборнико!

- Да, аз наборника!

Кръглитът, който записваше новопостъпилите в разпределителните списъци за различните учебни армейски центрове, ме изгледа криво по кръглитски, само както кръглити могат да те изгледат с малките си тесни очи.

- Наборнико, ти защо не се яви тук веднага според заповедта на негово Всевластие.

- Каква заповед? – пробвах се да се правя на интересен, но явно кръглитът изобщо не ме слушаше.

- За ненавременно явяване ще бъдеш наказан със записване в пехотните десантни части “Ситалк”, където ще прекараш 4 месеца обучение сред гнусни, мазни, грозни тронги и след това ще бъдеш изпратен директно на най-предните фронтови светове. Стража, отведете го!

С това приключи този приятен разговор. После ме тикнаха в един брониран автомобил препълнен с нещастници като мен. След няколко часа ни прехвърлиха в един пътническо-транспортен околоатмосферен преносач тип “Магмавефир”, който ни закара до Орбитална станция 6, откъдето потегляха трансвселенските скачачи.

Светлина в здрача

Беше привечер, но все още светло. Хеликоптерът бавно започна да се снижава. Пилотът огледа през виртуалния шлем малкото селце. Пистата се намираше в дясно. Червените точки бяха хора. Определено деца играещи футбол. Когато селяните забелязаха приближаващата машина се разбягаха от ужас.

- Сега! - рече пилотът, усмихна се и натисна копчето. Две картечници с капацитет 6000 изстрела в минута затрещяха. Последваха ги запалаителни ракети. Спрените самолети край пистата пламнаха и заизбухваха във величествени пламъци. Работата беше свършена, но не съвсем. Хеликоптерът зави за втори нисък полет над селото…

- Йе! - възкликна пилотът и свали виртуалния шлем, за да се наслади на гледката. Едрокалибрените куршуми раздробиха бягаща група жени, а след това подгониха няколко деца. Настигнаха ги… Следващата им цел бяха единични селяни. Някои се пръскаха като зрели дини, а други се простираха прерязани на две. Къщите горяха. Пилотът забеляза танк в края на селото. Ракетата го повдигна метър-два над земята и го преобърна. Хеликоптерът зави за трети полет над селото, все още имаше живи.

- Ийхууу! - избухна бензиновоз. Дузина селяни пламнаха и затанцуваха досущ като светулки в нощта.

И точно в този геройски час пилотът забеляза с периферното си зрение как селянин го запа във захлас с гранатомет на рамо. Онуй нещо се отдели и полетя. Това трая една вечност. Зениците Му се разшириха…

Над горящото в нощта село изгря ново слънце. На земята се посипа ламарина…

Амин.

Стената

Извадих ножа и го забих в станата. Оттам потече кръв. "Хм" - помислих си - "И какво от това." Забих го пак. Нова дупка - нова струйка кръв. Вгледах се. Вслушах се - стената стенеше. "И какво от това" - замахнах с ножа за трети път. Нова дупка, трета струйка кръв. "Стената кърви?" - казах си - "Странно! Стените не кървят. Нормално стените стоят тихо и само при земетресеня падат, но тази стена кърви. Защо?"

Реших да отида в кухнята. Там ме очакваше топла баница със сладко от вишни. Сам я бях направил. Аз правех баници, не ядях баниците, които другите правеха, не давах и от своите баници на никой друг. Нямах нужда от техните баници, нямах нужда и от признанието им. Знаех, че правя най-добрите баници.

Освен баници обичах да правя и сладки неща. Обожавах сладкото, направо си прекалявах. Никой не ме беше учил, сам се бях научил. Изпробвах отново и пак, докато станеше, докато се получеше.

В коридора беше тъмно и тихо, но аз чувах. Чувах стона на стената. Отново се засилих и замахнах силно с ножа и го забих дълбоко в нея. Тя изкреща. Изкрещя само, както стените крещят и аз чух този страховит, но изпълнен с болка и жалост вик. Мразех стените.

"Интересно" - помислих си - "Какво ще стане, ако пробвам с вилица?" Да трябваше да пробвам с вилица, но вилица нямаше. "Защо няма вилица" - запитах се аз. "Вилиците имат върхове, с тях не можеш да гребеш течности." - чух някой да казва. Огледах се, но не видях никой. Странно, а чух глас. Съвсем ясно чух глас. "Кой говори?" - попитах? Отговор не получих. Бях сам, знаех го, но усещах, че имаше някой наоколо. Пак се огледах, помещението беше празно и все пак усещах присъствието на нещо. Извънземни - не, духове - глупости. Аз не вярвам в духове. Духове не съществуват. Извънземни? Боже!!!... И все пак имаше някой, и все пак имаше нещо.

"Отивам за вилица!" - реших и понечих да тръгна към кунята, но отново чух странния глас: "Вилиците имат върхове, с тях не можеш да гребеш течности". "Кой си ти" - изкрещях уплашено. Нямаше никой, а пак чувах глас. "Да не би... Не невъзможно!" - помислих си. "Напротив, възможно е!" - отново чух гласа. Стената! Сигурен съм, това беше стената, тя говореше с мен.

"Пусни ме!" - казах! Стената мълчеше. "Пусни ме да изляза" - гласът ми беше гневен. Аз говорех, но устните ми не мърдаха, не мърдаха и не си отварях устата, но говорех. Стената стоеше пред мен. Стоеше там, където стоеше и вчера, стоеше и онзи ден. Стоеше и не мърдаше, а от нея течеше кръв. "Мразя те! Знаеш ли! Мразя те!" - пулсът ми се ускори, дишах тежко и учестено. "Защо ме мразиш!" - попита тя. "Ей така, мразя те!" - стиснах здраво ножа в ръка. Поисках отново да го забия, но се сетих за вилицата. "Вилиците са в кухнята, ти нямаш достъп до кухнята. Аз те спирам! Няма да те пусна, защото искаш да ме нараниш!" Мълчах. Гледах свирепо, но по-свирепо стисках ножа. "Аз те мразя!" - казах. "А защо ме мразиш?" - попита стената - "Не можеш да ме мразиш просто ей така?"

Забих ножа в стената. От нея потече струйка кръв. Отново го забих и отново. Забих го с всичка сила и пак, и пак. Мразех стените. Много, много, дълбоко и искрено мразех стените. От деня, в който ме затвориха в лудницата, мразех стените. Исках да убия всички стени. Мразех стените!