Стената

Извадих ножа и го забих в станата. Оттам потече кръв. "Хм" - помислих си - "И какво от това." Забих го пак. Нова дупка - нова струйка кръв. Вгледах се. Вслушах се - стената стенеше. "И какво от това" - замахнах с ножа за трети път. Нова дупка, трета струйка кръв. "Стената кърви?" - казах си - "Странно! Стените не кървят. Нормално стените стоят тихо и само при земетресеня падат, но тази стена кърви. Защо?"

Реших да отида в кухнята. Там ме очакваше топла баница със сладко от вишни. Сам я бях направил. Аз правех баници, не ядях баниците, които другите правеха, не давах и от своите баници на никой друг. Нямах нужда от техните баници, нямах нужда и от признанието им. Знаех, че правя най-добрите баници.

Освен баници обичах да правя и сладки неща. Обожавах сладкото, направо си прекалявах. Никой не ме беше учил, сам се бях научил. Изпробвах отново и пак, докато станеше, докато се получеше.

В коридора беше тъмно и тихо, но аз чувах. Чувах стона на стената. Отново се засилих и замахнах силно с ножа и го забих дълбоко в нея. Тя изкреща. Изкрещя само, както стените крещят и аз чух този страховит, но изпълнен с болка и жалост вик. Мразех стените.

"Интересно" - помислих си - "Какво ще стане, ако пробвам с вилица?" Да трябваше да пробвам с вилица, но вилица нямаше. "Защо няма вилица" - запитах се аз. "Вилиците имат върхове, с тях не можеш да гребеш течности." - чух някой да казва. Огледах се, но не видях никой. Странно, а чух глас. Съвсем ясно чух глас. "Кой говори?" - попитах? Отговор не получих. Бях сам, знаех го, но усещах, че имаше някой наоколо. Пак се огледах, помещението беше празно и все пак усещах присъствието на нещо. Извънземни - не, духове - глупости. Аз не вярвам в духове. Духове не съществуват. Извънземни? Боже!!!... И все пак имаше някой, и все пак имаше нещо.

"Отивам за вилица!" - реших и понечих да тръгна към кунята, но отново чух странния глас: "Вилиците имат върхове, с тях не можеш да гребеш течности". "Кой си ти" - изкрещях уплашено. Нямаше никой, а пак чувах глас. "Да не би... Не невъзможно!" - помислих си. "Напротив, възможно е!" - отново чух гласа. Стената! Сигурен съм, това беше стената, тя говореше с мен.

"Пусни ме!" - казах! Стената мълчеше. "Пусни ме да изляза" - гласът ми беше гневен. Аз говорех, но устните ми не мърдаха, не мърдаха и не си отварях устата, но говорех. Стената стоеше пред мен. Стоеше там, където стоеше и вчера, стоеше и онзи ден. Стоеше и не мърдаше, а от нея течеше кръв. "Мразя те! Знаеш ли! Мразя те!" - пулсът ми се ускори, дишах тежко и учестено. "Защо ме мразиш!" - попита тя. "Ей така, мразя те!" - стиснах здраво ножа в ръка. Поисках отново да го забия, но се сетих за вилицата. "Вилиците са в кухнята, ти нямаш достъп до кухнята. Аз те спирам! Няма да те пусна, защото искаш да ме нараниш!" Мълчах. Гледах свирепо, но по-свирепо стисках ножа. "Аз те мразя!" - казах. "А защо ме мразиш?" - попита стената - "Не можеш да ме мразиш просто ей така?"

Забих ножа в стената. От нея потече струйка кръв. Отново го забих и отново. Забих го с всичка сила и пак, и пак. Мразех стените. Много, много, дълбоко и искрено мразех стените. От деня, в който ме затвориха в лудницата, мразех стените. Исках да убия всички стени. Мразех стените!